EVILE - "Enter the Grave"
2007, Earache Records

Evile са британци - млади и нахъсани с амбицията да гонят големите. Но не като се правят на извратено оригинални, чупят заплетени постановки или смятат с калкулатори невъзможни размери. Те го правят по класическия образец. Онзи образец, който превърна Metallica и Slayer в любимци на няколко поколения - ядни вокали, редящи сърдити строфи, мачкащи, настървени рифове, наточени до блясък сола, удрящ в гърдите бас и барабани, които оставят синини по тялото ти. За да е пълна картинката, момчетата от Острова са си взели и продуцент-легенда - Fleming Rasmusen, който се е погрижил да събере тези пет елемента в безкомпромисен юмрук.
Наречете го стар траш по нов начин, наречете го нов траш по стар начин - определението и в двата случая ще бъде вярно, но освен това ще бъде и обезсмислящо само себе си. Това си е чист разкъртващ метъл, който няма нужда от друг етикет. Дори да си сам в къщи, пак ще почувстваш миризмата на пот, блъскащите се тела и онова усещане, че си наистина жив, познато на всеки, влизал някога в мошпита. Критикарското гласче в главата ми реди като старата ми баба: "Това е първи албум - трябва да посочиш слабите места на групата, да очертаеш концептуалните възможности пред арт-термалното им израстване и т.н.", но при всеки опит да посегна към клавиатурата, музиката, звучаща от колоните, приковава ръцете ми към масата с пирони. Първи път.... Втори път... На третия вече се отказвам и оставям главата сама да отмерва тактовете, а номерацията на песните да отброява изпитите бири. "Enter the Grave", "First Blood", "Man Against Machine", "We Who Are About to Die", "Armoured Assault" - имената на парчетата се извъртат пред погледа ми и аз вече не съм на стола пред компютъра. Аз съм в тесния клуб заедно с тези момчета и още една тълпа фенове и заедно се "носим" по ритъма на музиката.
Освестяване... Мазилката от стените на стаята е поолющена и на места - нападала по пода, мебелите са в живописен безпорядък, тялото ме наболява, а в главата ми кънти текстът - "The thrasher's dreams are now complete". Тишината е нарушавана единствено от нервното звънене на вратата - подозренията ми, че съседът е забравил пръста си върху бутона предвид обстоятелствата, изглеждат съвсем основателни. Поглеждам натам, но вместо да се запътя да отворя, натискам отново "Play". Време е за нов тур.










Whiplash
Други ревюта на EVILE