OVERKILL - "Immortalis"

Трудно е да пишеш за любима група, когато очакванията ти са големи. Такъв е случаят с американските траш величия Overkill. Или може би думата "величия" не подхожда за банда, която в продължение на години търсеше облика си, позагубен в началото и средата на 90-те. Велики бяха първите няколко албума на Overkill - "Feel the Fire", "Taking Over", "Under the Influence", титаничния "The Years of Decay" и мрачния "Horrorscope". И изведнъж, набрала скорост, наредила се сред големите, бандата се залута в експерименти, реши да бъде модерна и да не изостава от теченията и загуби почва под краката си. От тогава изтече много вода. Музикантите дори не са същите, като изключим стожера на баса D. D. Verni и гърлото Bobby "Blitz" Ellsworth. Но Overkill сякаш се завърнаха с "RelixIV" от 2005-а, загатнаха за класата си и се опитаха да продължат възхода с петнадесетото си попадение "Immortalis". Албумът можеше спокойно да се нареди до класическите творби в дискографията на бандата, да я върне при големите. Така, както се завърнаха Exodus и Megadeth. С малко повече оригиналност това можеше да се сучи. Но не би. Какво ни прелагат петимата музиканти? Траш с марката "Overkill" разбира се - нещо като завръщане към корените и намек за експериментите в средата на 90-те. Дискът започва скоростно с "Devils in the Mist", хвърля ни във върхушката от траш рифовете на Dave Links и Derek Tailer и ни мята в тежката, и мачкаща като валяк ритъм секция на D. D. Verni и новия ударник Ron Lipnicki. И очакваш всичко да се повтори със следващото парче, но уви - скоростта пада и оттам почти до края следват среднотемпови композиции. И като заговорихме за нов барабанист, с този албум са свързани и други "нови" моменти около групата. Не можем да не споменем завръщането на Overkill в семейството на продуцента John Zazula - човекът, който ги открива за голямата сцена. За първи път в близо 25-годишната история на бандата се появява и гост вокалист. В третото парче "Skull and Bones" с няколко ревове помага Randall Blythe от Lamb Of God. Тук Bobby "Blitz" Ellsworth, явно повлиян от колегата си, загатва, че освен традиционните за траша вокали може и да реве и то така, все едно идва края на света. Все пак, гласецът му не е от най-дълбоките. От там насетне следват шест парчета, които а ще вдигнат, а ще смъкнат нивото. Парчета, които Overkill са създавали и ще продължават да създават. Сякаш с времето музикантите са изпаднали в летаргия и вдъхновението ги е напуснало някъде преди 15-ина години. В тези песни китарите са все така тежки, баса продължава да дълбае, при вокалите се сменят чисти и спокойни моменти с дрезгаво пеене, а с партиите си новият барабанист се опитва да покаже, че свири в тази група от години. С рифа от "Head On", момчетата отдават почит на учителите си Black Sabbath, а с "Shadow of a Doubt" се връщат назад в кариерата си - до противоречивите "W.F.O." ('94) и "I Hear Black" ('93). Подобни препратки има и в "Hellish Pride". Е да, де, ама такива песни просто ще бъдат отчетени като поредните композиции, подписани като Overkill - от тях бандата има цели албуми. Отново очаквах нещо подобно на любимата си песен "Old School", различната, от предишния албум. Получих го и не само това. Получих нещо повече - пета част от сериала "Overkill". Традицията беше прекъсната след "The Years of Decay", когато от групата си тръгна Bobby Gustafson. Е, ако искате да усетите истинската мощ на Overkill - това е песента. След кратко отварящо интро на бас, по подобие на останалите парчета от поредицата, следва китарен мрак и насечен, и нервен олдскул ритъм. Ако към всички песни беше подходено, както към "Overkill V", албумът можеше да се нареди до класиките от първите години на бандата. Разбира се, има и други попадения като траш убиеца "Charlie Get Your Gun". Но с препратките към посредствеността от втората половина на дискографията им, това едва ли ще стане. Ветераните могат повече. Веднъж вече го бяха постигнали. Все още се надявам, че следващият нов албум на Overkill, няма да е просто "поредният нов албум на Overkill".