STRATOVARIUS - "Polaris"

Благодарение на черния (или по-скоро уриненожълт) пиар, с който Timo Tolkki облъхна сияйния някога ореол на Stratovarius, вече и най-заклетите фенове на групата сериозно се двоумят, преди да се бръкнат за поредната творба на квинтета. В интерес на истината обаче "Polaris" е ако не интересен, то поне любопитен ход в лъкатушещата кариера на финландците. Първо, това е първият диск в обширното им творчество, записан без вездесъщия китарист, идеолог и специалист по фабрикуването на скандали Timo Tolkki. На мястото му блести 25-годишният вундеркинд Matias Kupiainen - майстор на кристалната неокласическа чистота, която в доброто старо време асоциирахме именно със Stratovarius, - който звучи почти брилянтно в редките моменти, когато китарата му се чува в този претрупан с клавири албум. И второ, бидейки наследник на доста мейнстрийм ориентиран продукт ("Stratovarius" oт 2005-а), "Polaris" бележи завръщане (или поне опит за завръщане) към онази митична ера на "Fourth Dimension", "Episode" и "Visions", по която мнозина все още питаят искрена носталгия. За разлика от тези легендарни творби обаче новият диск е прекалено помпозен и претрупан, звученето му е буквално наводнено от клавири и при всеки следващ прочит у слушателя се натрапва впечатлението, че е плод не толкова на творчески импулс, колкото на предварително обмислена маркетингова стратегия. "Polaris" всячески се опитва да бъде едновременно устремен, епичен и тайнствен, а външната му, наложена абсолютно изкуствено маска на прогресивност може само да отблъсне истинските ценители на по-задълбоченото музикално мислене. Отварящите "Deep Unknown" и "Falling Star" са шаблонни среднотемпови композиции, забързаните "Blind" и "Forever Is Today" са повече от стандартни, а от двойната епика "Emancipation Suite" струи повече мелодраматизъм, отколкото има в цял албум на "MeatLoaf". Колкото и парадоксално да звучи за група като Stratovarius, най-сполучливи са станали именно по-опростените и изчистени композиции - акустичната балада "When Mountains Fall", лиричната "Winter Skies", минорната "Somehow Precious" и мрачната "King Of Nothing". Останалото е само за най-заклетите фенове… доколкото все още ги има.