IRON MAIDEN - "The Final Frontier"

Наложи се да чакаме наследника на противоречивия "A Matter Of Life And Death" близо 4 години - най-дългата пауза между два студийни албума на Iron Maiden, - ала всеки от тези 47 месеца си струваше терзанията, съмненията и надеждите, съпътстващи предвкусването на албум номер 15 на британските колоси. Отново с Kevin "Caveman" Shirley на продуцентския стол, бандата започна записите на диска в "Compass Point Studios", Насау (онова митично място, където са изковани осемдесетарските шедьоври "Piece Of Mind", "Powerslave" и "Somewhere In Time"), след което се прехвърли в "The Cave Studios" в Малибу, Калифорния; там бе извършено и смесването на материала. С впечатляващото си времетраене от 76 минути и 34 секунди "The Final Frontier" бележи и друг своеобразен рекорд в дискографията на Maiden - това е най-дългият студиен продукт на хеви метъл титаните, - а като започнахме да си говорим с цифри, навярно е любопитно да отбележим, че Steve Harris фигурира като автор във всичките 10 композиции от албума (също както в "Killers", "Brave New World" и "A Matter Of Life And Death"). Толкова за статистиката.

   "The Final Frontier" напълно се вписва в тенденцията, белязала творческия път на групата след напускането на Bruce Dickinson през 1993-а - а именно създаването на "контрастни албуми двойки", всеки от които намира своята противоположна, но допълваща го страна. Така например "The X Factor" е тъмен, статичен и вглъбен, а "Virtual XI" е светъл, динамичен и раздвижен; "Brave New World" е прибран и стегнат осъвременен прочит на класическите канони от ерата "Somewhere in Time" и "Seventh Son Of A Seventh Son", докато "Dance Of Death" е разточителен, дързък и експериментален в търсенията си. Същото се отнася и за двойката "A Matter Of Life Аnd Death" - "The Final Frontier": единият е студен, монолитен и капсулиран до екстремност, а другият - емоционален, разнообразен и отварящ възприятията; в единия имаме преднамерено бедна продукция и грубо сглобени, нешлифовани песни, които се сливат в своята мрачна монотонност, а в другия - изключително ярки, бляскави и разнообразни парчета, чиито сложни аранжименти са изпипани до съвършенство; "A Matter Of Life And Death" бе изпълнен с уникален прогресив метъл, докато "The Final Frontier" предлага уникален прогресив рок. Но дали всичко се изчерпва с това? Не съвсем, защото актуалният диск не само е антитеза на предходника си, но е и цяла класа над него от гледна точка на количеството и качеството на оригиналните идеи, величествените музикални пейзажи, китарните инвенции (бяхме позабравили как звучат истинските "мейдънски" рифове), вокалите (от неудачните експерименти на Bruce в композиции като "The Legacy" и "Lord Of Light" тук няма и помен) и един от най-важните компоненти в музиката на англичаните - мелодията. В петнайсетия им студиен диск има много, много мелодия - даже още повече мелодия, отколкото сме свикнали да получаваме от Iron Maiden, а това наистина значи много. Всъщност единственият показател, по който "A Matter Of Life And Death" превъзхожда наследника си, е обложката - анимационното космическо Еди на Melvyn Grant, родеещо се със знаменития "Хищник", изобщо не съответства на толкова мъдър и зрял албум като този.

   "The Final Frontier" започва по възможно най-неочаквания начин - с най-психеделичното интро, което Harris и компания някога са записвали. Странно деформираните звуци и призрачните вокали обаче придават неповторима космическа атмосфера на "Satellite 15" (цифрите в албумите на Maiden винаги са знакови за поредния им номер в дискографията) и тя неусетно прелива във втората си част - едноименната "The Final Frontier" (макар и обединени в един трак, реално става въпрос за въвеждащо интро плюс съвсем независимо, пълнокръвно отделно парче). Дело на Adrian Smith (който е съавтор на 6 от 10-те песни в диска) и Steve Harris, тя звучи доста по-добре от варианта с пилотния видеоклип, където стоманеният й хард рок скелет, обединяващ ранноосемдесетарските традиции на AC/DC и типичния среднотемпов мейдънски патос (любопитно решение за пропития с носталгия, белязан от житейска равносметка текст) бе затъмнен от детинските саунд-ефекти и клишираната сай-фай визия. Близо 7-минутната "El Dorado" - първата песен от диска, която бандата реши да представи преди официалното му излизане - не е нищо специално с аморфната си, изпълнена с рехави попадения и не толкова рехави клишета структура и за радост на мнозина се оказва най-слабото парче от десетте, въпреки че Maiden продължават да я изпълняват на живо (да се надяваме, че в най-скоро време ще бъде заменена от нещо по-уместно). Може би най-интересната й страна е текстът, в който Dickinson се връща към някои мотиви от "Be Quick Or Be Dead" - а именно банкерите и "заслугите" им за икономическата криза и финансовия хаос, в който живеем. Третата композиция обаче - "Mother Оf Mercy", отново обединила творческите сили на Smith и Harris - е мрачен шедьовър, посветен на обичайната за Maiden тема за ужасите на войната, който започва с облъхнато от Jethro Tull интро, за да се разгърне в мощен среднотемпов устрем, навяващ призрачни асоциации със Смитовата класика "Stranger In A Strange Land", но обагрен в доста по-злокобни краски. Следходникът й - "Coming Home" - е дело на същия творчески триумвират като "El Dorado" (Smith, Harris и Dickinson); за разлика от нея обаче "Coming Home" е изумителна творба и показва в пълна степен титаничните креативни способности на авторите си. Драматична и емоционална, с нежни баладични куплети, елегантни прогресарски сглобки и величествен припев, тази посветена на завръщането у дома пиеса (поредната "самолетна" история на авиатора Bruce) е успяла да съчетае неповторимото излъчване на "Face In The Sand" от "Dance Of Death", "Chemical Wedding" от едноименния самостоятелен албум на "Сирената" и "Kill Devil Hill" от последния му солов продукт. Следващото парче - "The Alchemist" (сътворено от Gers, Harris и Dickinson) - е най-бързото в диска; привидно най-старомодната композиция с двойните си китарни хармонии и далечното й сходство с култовата "Loneliness Оf А Long Distance Runner", тя предлага бомбастична комбинация от бързина, свежест и енергия, непостижими за повечето ветерани в жанра, и макар да носи същото название като емблематичната окултна епика от "Chemical Wedding", в музикално отношение двете нямат нищо общо, а герой на новата песен е доктор Джон Дий - знаменитият маг от двора на кралица Елизабет Първа. Двойно по-дълга от нея, "Isle Оf Avalon" (отново плод на колаборацията между Smith и Harris) е една от най-изящните композиции в "The Final Frontier" и показва какъв плод биха дали тенденциите, заложени в "A Matter Of Life And Death", ако имаха повече време да отлежат; почти непроницаема на първо слушане, с всеки следващ прочит тя разтваря неподозирани измерения пред слушателя и смело навлиза в непознати територии за групата. Под ефирния й мистичен воал се крие могъща неравноделна структура, изпъстрена с изненадващи обрати и нестандартни музикални решения, които няма да се харесат на по-закостенелите фенове, но със сигурност ще бъдат високо оценени от хората с по-широка музикална култура и поклонниците на първокласния арт-рок. "Starblind" продължава да поддържа високото ниво - тук Smith и Harris са успели да изваят забележителни рифове, извънземни мелодии и пищни, на моменти психеделични китарни сола, прорязани от изненадващ блусарски момент, които - в съчетание с възхитителното спейс-рок интро и дълбоките поетични внушения на Dickinson, - заслепяват с блясъка на свръхнова. Нищо от онова, което сме чули до момента обаче, не може да се сравни с 9-минутния шедьовър "The Talisman", който разстила необятната си вселена с над двеминутна мрачна увертюра, напомняща за Van Der Graaf Generator, след което експлодира в разтърсваща епика, заредена с такова изобилие от идеи и мотиви, че биха стигнали за цял пълнометражен албум. Създадена от Janick Gers и Steve Harris, с вдъхновени от канадските гении Rush прогресив елементи и разказваща (също като класиката "Rime Of The Ancient Mariner") зловеща морска история, това е една от най-силните композиции, които Maiden са изковавали някога, а непрекъснато нарастващият драматизъм и всепомитащият й апогей докарват Bruce Dickinson буквално на ръба на грандиозните му вокални възможности. Трак номер девет - "The Man Who Would Be King" на Dave Murray и Harris - прехвърля паралели към музикалните открития, с които британците разшириха креативния си светоглед по време на ерата "Blaze Bayley" (и по-специално находките в "2 А.М." от "The X Factor" и "Educated Fool" от "Virtual XI"); пленителното й баладично интро рязко прелива във вихър от насечени тежки рифове, потопени в океан от неравноделни ритми и обвеяни от магическа атмосфера. Така стигаме до внушителния финал на "The Final Frontier" - 11-минутната (и написана изцяло от Steve Harris) "When Тhe Wild Wind Blows". С колосалното си времетраене тя се нарежда на трето място в класацията на най-дългите парчета на Maiden след "Rime Of The Ancient Mariner" (1984) и "Sign Of The Cross" (1995). И умопомрачителните й параметри не са никак случайни; коренно различна и новаторска спрямо досегашното творчество на бандата, с неимоверно сложна структура и аранжимент (самият Dave Murray признава, че поради тази причина са я учили на порции), заредена с множество пластове както в текстово, така и в музикално отношение, "When Тhe Wild Wind Blows" отваря поредната нова галактика пред групата. Базирана като история върху пост-апокалиптичния комикс на Реймънд Бригс "When The Wind Blows", тази композиция не само вдига още повече летвата, но и задава изключително интригуващ хоризонт на очакването за следващия студиен диск на Iron Maiden. Защото, макар и да озаглавиха настоящия си албум "The Final Frontier", британците определено не са достигнали пределите на творческите си възможности.