BRING ME THE HORIZON - "There Is A Hell, Believe Me I've Seen It. There Is A Heaven, Let's Keep It A Secret"

Гледайки обложката на този неотдавна появил се албум, се замислям колко умна банда всъщност са Bring Me the Horizon.

   Да ги наречем големи композитори би било грешка. Да ги наречем идейни инструменталисти би било престъпление. Но живеем в 21 век. Явно момчетата много добре знаят, че тези неща вече не са ти от първа необходимост, ако искаш да придобиеш световна популярност, да бъдеш споменаван като вдъхновение и да се виждаш по кориците на списанията. Фактите говорят в моя полза: Песни, базирани на едни и същи музикални мотиви, и вокалист, нямащ сила да изпълни на живо три последователни парчета, както очакваме и искаме. В същото време наблюдаваме препълнени зали из всяко кътче в света и множество продадени албуми. Как е възможно това? С ясно изградена концепция, стратегия и премислени ходове.

   "There Is A Hell, Believe Me I've Seen It. There Is A Heaven, Let's Keep It A Secret" ще продължи традицията на деткор съвършенството "Count your blessings" и превръщащия се вече в класика и осигурил голяма част от успеха на BMTH - "Suicide Season". А именно - рязка промяна на идеологията в музикалната насоченост на групата. Дейност, която държи момчетата от Шефийлд винаги далеч от безразличието на хората.

   Всъщност, субекта от обложката на албума много добре може да ви покаже структурата и характера на албума. Полюсни песни, описващи както вече познатите ни цинични страни, така и лиричните терзания на татуирания красавец Oliver Sykes, с които досега не бяхме се срещали. Крайната нехомогенност на албума (бунтовническата и експлодираща "Anthem" бива последвана от суровата и песимистична "It Never Ends" и това е само в началото) придава още една доза интензитет на иначе този толкова колоритен албум. Такъв контраст не се търси само в цялостния облик на албума, но почти и във всяка песен от него. Като не говорим за преплитане между различните вокали, а между цели фрагменти и пасажи.

   Но най-големия успех и най-голямото съвършенство, което господата Sykes, Weinhofen, Nicholls, Mallia и Kean са постигнали, определено е дело на работата в студиото. Никак не роптая срещу слова, твърдящи, че основата на успеха си Bring me the Horizon проектират зад пулта. Перфектна изработка на звуковия облик. Иновациите, които са изпълнени на техническо ниво в този албум са крайно интересни и умеят да впечатляват редовия фен и да го държат в напрежение. Намаляването на честотата на вокалите, минималистичното им принизяване с музикалния фон придава особено отношение, както на самата музика, така и на слушателя. Използването на ефекти и техника, присъща за сайкъделик средите добавя към съпровода нужната атмосфера, дълбочина и красота или депресия, в зависимост от вида на песента. Но момчетата не разчитат само на тези елементи за да ни омотаят в идейната си мрежа - очаквайте често включване на хор, участие на нашумялата канадска поп-певица Lights (в откриващия епос "Crucify Me" и изповедта "Don't Go"), както и наличието на чисти вокали в гореспоменатата "Fuck", дело на фронтмена на симпатичните рокаджии от You Me At Six, Josh Franceschi . Така, в крайна сметка след изслушването на иначе един посредствен албум, не предлагащ нищо ново музикално, ще останете с впечатление, че сте чули един емоционален шедьовър. Интимната и лична атмосфера, малките детайли и изразни средства, перфекционизма при създаване, оформяне и пресъздаване на облика на музиката, която звучи в умовете им. Това е причината Bring Me The Horizon да са основно вдъхновение на младите банди и любимци на меломаните. Жалко, че никога няма да се докоснем до това съвършенство на живо, и нямам предвид факта, че скоро едва ли ще ги видим в България...