HAMMERFALL - "Infected"

С осмия си студиен албум "Чукопадите" най-демонстративно развяват знамето на Промяната - талисмана Хектор го няма на корицата, текстовете за славни рицарски подвизи са отстъпили пред мрачни окултни сказания и истории за живи мъртъвци, отсъства песен с думичката "чук" в заглавието (единственият прецедент в това отношение досега беше "Crimson Thunder"), а на мястото на дългогодишния продуцент Charlie Bauerfeind се изявяват китаристите Oscar Dronjak и Pontus Nogren, асистирани от James Michael (Scorpions, Motley Crue, Meat Loaf, Alanis Morisette) като ко-продуцент. Криза на средната възраст? Или дързък маркетингов ход? Каквато и да е причината, не може да се отрече едно - Joacim Cans звучи по-добре от всякога, така че всички фенове на вокалното му майсторство ще останат очаровани. Китарните партии също са впечатляващи - и като рифове, и като сола, "Infected" сияе с блясъка на злато от най-висока проба. Неслучайно се спрях именно на китарите и вокалите; за разлика от досегашното творчество на квинтета, актуалният албум е концентриран главно върху тях, поради което звучи много повече хеви, отколкото пауър. Тук няма да намерите героични бойни химни като "Templars Of Steel", "Legacy Of Kings", "Way Of The Warrior" или "Hero’s Return", а любителите на дългите разгърнати припеви ще останат разочаровани, понеже в повечето композиции те най-често се свеждат до една фраза или няколко думи (най-яркият пример за това са "B. Y. H." and "I Refuse"). Въпреки всичко това обаче, "Infected" изобщо не е лош албум; той просто показва една модерен, различен HammerFall, при това далеч по-убедителен и издържан в естетическо отношение от противоречивия "Chapter V" например.

   Някои от параметрите на изненадата в диска си проличават още в откриващата "Patient Zero" - и темата за зомбитата (която в интерес на истината присъства като мотив най-вече тук и в сингъла "One More Time"), и тежките, насечени груув рифове, и неочакваните смени в темпото… За съжаление наследникът й "B.Y.H." (акроним за "Bang Your Head") осезателно й отстъпва по качество - типично за късния "Чукопад", цялата инструментална текстура на композицията е изградена около нахъсаната и ентусиазирана вокална мелодия, но недотам изпипаните преходи и бледнеещият припев осезателно снижават стойността на парчето. Песен номер три - сингълът "One More Time" - вече разбуни духовете сред поклонниците на бандата; макар и да не е лишена от оригиналност и добри идеи, многобройните "дупки" в разкашканата й плът (които може и да са в унисон със "зомби-темата"), монотонният й припев и обидно кратката й баладична част (един от най-силните й моменти) свидетелстват за неразработения й потенциал. Е, това в никакъв случай не може да се каже за парчето след нея, защото "The Outlaw" е истински шедьовър и всеки негов елемент е изпипан до съвършенство. Наследник на "Renegade" в текстово отношение с покъртителната си история-алегория за сблъсъка между индивида и социума, тази задъхана композиция олицетворява гениалното единство между идеята и нейното реализиране, а разчупената й структура, инжектирана с неустоима енергия, умопомрачителни китарни дуели и несравними мелодии, я нареждат сред най-доброто, създавано някога от HammerFall. Единствената балада в албума - "Send Me A Sign" - всъщност е римейк на песента "Hol van a szó" на унгарската банда Pokolgep ("Адска машина"). Въпреки че оригиналът е изключително силен, а страстните дрезгави вокали напомнят за баладите на "Ария" от ерата с Валерий Кипелов, Joacim Cans се е справил блестящо, вливайки колосална пауър метъл мощ в изящната композиция с кристалния си глас. Шестото парче - "Dia De Los Muertos" - отново акцентира върху темата за живота след смъртта, но в контекста на известния празник "Денят на мъртвите", давайки ни възможност да се насладим на испанското произношение на Cans; уви, в чисто музикален план песента е твърде праволинейна и предсказуема. За сметка на това следващата я "I Refuse" навярно е най-големият сюрприз, поднасян някога от "Чукопадите" - бавното й, отнесено темпо, съчетано с груув рифове и драматична атмосфера, напомняща за алтернативния период от соловата кариера на Bruce Dickinson, едва ли ще бъде оценено от легионите фенове на квинтета. Това обаче ни най-малко не се отнася за "666 - The Enemy Within", където още първият акорд загатва за чутовната метална буря, която предстои. Също както в "I Refuse", и тук една от ключовите думи е "драматизъм", ала в онези демонични и окултни краски, които познаваме от традициите на King Diamond и Mercyful Fate. Що се отнася до музиката, "666 - The Enemy Within" поразява с динамичните си, неочаквани обрати, с величествената си, перфектно овладяна структура и мащабното си звучене; дано в по-нататъшните си творения шведите да доразвият заложеното в тази композиция, понеже тя в никакъв случай не заслужава да си остане случаен къс самородно злато. Деветата песен "Immortalized" започва като типичен "Чукопад" - и като звучене, и като текст, парчето напомня за доброто старо време - обаче това е подлъгваща маневра, след която слушателят е завлечен пряко волята си в мрачните дълбини на осеяния й със странни монолити и причудлив релеф пейзаж. За съжаление песента е твърде кратка (малко над 4 минути) за богатото си съдържание, и ако бе разработена подобаващо, можеше да се превърне в една от най-нестандартните и оригинални епики на групата. Следходникът й "Let's Get It On" бележи точки в куплетите, но издиша тотално на припева, който е не само неугледен и отегчителен, но и се повтаря до безобразие. За щастие лошият му послевкус се компенсира с лихвите от финалната композиция "Redemption" - 7-минутен колос, възправящ се като Вавилонска кула към сумрачните небеса, чийто неописуем градеж от меланхолия и агресия, лиризъм и величие, вселенска самота и изстрадана мъдрост, обкован с първокласна пауър метъл стомана и увенчан с изящни арт рок инкрустации, я издига на недостижим за простосмъртните пиедестал.