IN FLAMES - "Sounds Of A Playground Fading"

Колкото повече слушам "Sounds of a Playground Fading", толкова повече в мен се затвърждава мнението, че In Flames не могат да сбъркат. Независимо от всички промени, през които преминават в музикалното си развитие, шведите винаги успяват да изкарат непоклатима продукция, но и да останат разпознаваеми. От днешна гледна точка албуми като "Whoracle" и "Colony" (да не говорим пък за "Jester’s Race" и "Lunar Strain") са по-скоро сенки на настоящите In Flames - неизменно свързани със създателите си и следващи ги по петите, но някак неотговарящи по съдържание на актуалната реалност. Също както и определението "мелодичен дет метъл" по презумпция се прикача за музиката на квинтета, но пък тесните му рамки се огъват безпомощно и се трошат под звуците на последните им няколко албума. За ужас на консервативно настроените фенове.

   Всъщност пътят пред In Flames е като на длан, по него всеки албум е логичната следваща стъпка спрямо предходния, но и предизвикателство, колкото отправено към тях самите, толкова и насочено към слушателя. По същия начин "Sounds of a Playground Fading" поема в посоката на "A Sense of Purpose" - към още повече мелодичност. Ревовете на Anders Friden вече почти не могат да се чуят за сметка на чистото и агресивно пеене. Често доминиращите клавишни и семплирани партии засилват алтернативното звучене на албума и подчертават меланхоличните му нотки - като резултат дискът придобива звучене малко по-мрачно от това в "A Sense of Purpose".

   След окончателната раздяла с Jesper Stromblad основната композиторска тежест остава единствено върху раменете на Bjorn Gelotte и на Anders и смея да твърдя, че двамата са се справили перфектно. "Sounds of a Playground Fading" предлага ярки припеви и единствено известно редуциране на китарното богатство напомня, че шестструнните партии са писани от един, а не от двама китаристи. Освен порядъчното количество тежест ("The Puzzle", "Where the Dead Ships Dwell", "Enter Tragedy") в диска могат да бъдат открити и няколко по-различни парчета - баладичната, призрачно загадъчна "The Attic" и автобиографичната прелюдия "Jester's Door". А в "A New Dawn" в разкошното китарно соло е вплетен звукът на чело, което отваря вратите на песента към съвсем различно измерение на минорна тъга.

   Естествено всички тези несъмнени достойнства няма да накарат твърдия олдскуул електорат да погледне с други очи на "Sounds of a Playground Fading". Новият диск обаче е поредният щрих, който прави старият образ на гьотеборгската мелодична дет машина все по-блед за сметка на другия - на модерната и прогресивна съвременна банда, която не признава стилови граници.