ARCHITECTS - "Lost Forever // Lost Together"

Не мисля, че евентуалните ми опити дори и да прикрия пристрастията си към Architects биха били успешни, така че едва ли има нужда да споделям, че след първото изслушване на новото им отроче бях повече от очарован от поднесения ми материал. Меланхолията, нажежената атмосфера, тежката и разнообразна музика и онези специфични френетични вокали на Sam Carter са все неща, които откриващата "Gravedigger" ударно поднася към слушателите си, презентирайки повече от показателно основните позитиви на албума. След началните прослушвания крайният резултат изглеждаше силно обнадеждаващ. Записът регистрира и най-високи продажби в историята на Architects, концертите им пък постигнаха най-висока посещаемост в кариерата им до този момент. Въобще, всичко свързано с "Lost Forever // Lost Together", индикираше нещо специално случващо се. И вероятно ако съдех само от първите си две-три срещи с албума, щях да се съглася с тези заключения напълно, без никакво колебание. Но фактът, че ми трябваха около две седмици докато посегна към настоящия диск на Architects отново, ми се стори доста странен и необичаен, предвид, че тук говорим за песни, които се предполага, че не би трябвало да излизат от плейъра ви с дни.

   На второ четене "Lost Forever // Lost Together" изглежда разфокусиран, несигурен и объркан по отношение целта си. Изглежда, че основните елементи в музиката на бандата започват да бъдат прекалено експлоатирани, а англичаните се опитват да избягат от евентуалното еднообразие, пречупвайки идеите си по различен начин и обогатявайки ги с нови похвати.

   Вероятно може да се каже, че развитие в музикален аспект все пак се забелязва, но при по-внимателно прослушване то може да се определи по-скоро като регрес към по-ранните периоди на групата. Докато предишният албум "Daybreaker" изглеждаше като оптималния резултат, който може да бъде постигнат с отличителните качества на Sam Carter, братята Searle и Ali Dean и представляваше събирателен образ на най-добрите моменти от всички фази, през които Architects са минавали, "Lost Forever // Lost Together" определено не може да се похвали с подобни положителни определения. Въпреки че технически новият диск на момчетата от Брайтън следва концепцията на предшественика си, като че ли основната му идея е да се върне доста назад във времето, когато Architects се стараеха повече да свирят колкото се възможно по-бързо, вместо да карат феновете си да припяват песните им. Разбира се, тази тенденция далеч не е достигнала максимума си и едва ли може да се отрече, че повечето парчета въздействат достатъчно ефективно на слушателя още с първото си изпълнение.

   Очаквано, в инструментален аспект едва ли могат да се изтъкнат конкретни негативи. Както винаги, Architects очевидно са вложили доста желание и работа в последния си продукт и резултатът е налице. Тежка, солидна, сигурна и психеделична музика, включваща в себе си музикални вариации и разнообразие, които всяка модерна тежка група трябва да притежава, ако има за цел да впечатлява. Когато нещо работи добре и бива оценявано подобаващо едва ли има нужда да бъде променяно. И в този случай Archtiects далновидно са решили да установят и затвърдят собствено отличително звучене, вместо да се концентрират във вероятно ненужно експериментиране.

   Теоретично, "Lost Forever // Lost Together" би трябвало да е най-добрият албум на Architects до момента. Теоретично, той притежава абсолютно всички качества да бъде обсъждан като бъдеща класика в жанра и да издигне групата на пиедестал. Проблемът обаче е, защо ако технически този запис няма слаби звена, така и не мога да посегна към него с първично желание и да го изслушам без нагласа, просто инстинктивно? Къде е това, което те кара да въртиш един албум постоянно, без да се самоубеждаваш, че трябва да го слушаш, защото е много добър? Вероятно това е доста субективно усещане в случая, но мисля, че на "Lost Forever // Lost Together" му липсва именно този компонент. А той е може би един от най-важните неща за музиката изобщо. Architects явно леко са изгубили този факт от фокус.