AVANTASIA - "Lost in Space Pt. 1 & Pt. 2"

Беше преди седем години, ала още помня възторга, който изпитах, когато чух първата Avantasia - плеяда от бляскави имена, изпълняващи отделни роли в бляскаво либрето, озвучено с бомбастичен и епичен (макар и леко полиран) метъл. Да, за съжаление само веднъж можеш да обезчестиш девица, както мъдро ми сподели някъде по това време Lips от Anvil. В следващите години се занизаха десетки подобни проекти, които малко по-малко доубиваха както жанра, така и желанието ми да слушам подобни неща. Е, в интерес на истината продължавам да си мечтая за рок-опера, събрала заедно Bruce Dickinson, Eric Adams, Rob Halford, Blackie Lawless, Ronnie James Dio, Dee Snider, King Diamond, James Hetfield и Serj Tankian, но подобен проект е по-неосъществим и от някога обозримия The Three Tremors, който потъна в небитието барабар с турнето "Metal 2000".
   На фона на имената, с които разполага, и доста клишираната вече пазарна ниша, решението на Tobias Sammet да превърне макси-сингъла "Lost in Space" в поп-ордьовър изглежда като че ли най-разумният и логичен избор. Със сигурност са му повлияли и резултатите от проучванията, които сочат, че жанрът "метъл опера" се харчи най-добре, когато не е толкова "метъл" (че и "опера", ако искаме да бъдем максимално откровени). Неслучайно "Lost in Space" звучи като европейска версия на тавите на американеца Marvin Lee, по-известен като Meat Loaf, чийто скромен дебют "Bat Out of Hell" престоява 395 седмици в класациите и се продава в повече от 35 милиона екземпляра. Това е същият онзи "поп метъл" (простете за оксиморона, но ако измислите по-добро определение, ще ви черпя бира), с типичните му захаросани глазури, шоколадови пълнежи и сладки кремове - парчето "The Story Ain't Over" е най-красноречивият пример за Meat Loaf-влиянието. Естествено, true metal-закваската на Tobi все пак си казва думата и поради тази причина можем да се порадваме на песен като "Another Angel Down" с Jorn Lande. Тя, заедно със "Scary Eyes", където хер Sammet звучи като двойник на късния Bruce Dickinson (явно си го връща, задето чичко Bruce го имитира най-бездарно в целия "A Matter of Life and Death") са единствените по-здрави попадения; всичко останало се е получило по-добре в поп-стилистиката. Пред анемичния метъл на "Promised Land", в която великият нявга Michael Kiske скимти жалостиво, сякаш е със смачкан нос и избити предни зъби, дори сладникави парчета като "Lost in Space" звучат като философски химни, изпълнени с божествено озарение (каквито не са).