GRAVE DIGGER - "Ballads of a Hangman"

29 години яко копаене. Така накратко може да се опише историята на една от най-старите тевтонски хеви метъл банди, които оцеляха през годините и продължиха да точат кирки и лопати, за да вдигнат още един надгробен паметник. Но преди това ще изкопаят един хубав и дълбок ров, ще положат тялото в него и ще струпат пръстта, за да изтлее плътта. Става въпрос за Grave Digger - банда следваща упорито пътя на класическия саунд и останала лееееко в страни от славата на големите си събратя Accept и Helloween. След не особено убедителния "Liberty or Death" от 2006-а копачите отново нарамиха инструментите и се захванаха с нелеката задача да оформят подобаващо следващия пресен гроб и, разбира се, да попълнят колекцията си от фаталните 13 бели камъка, трасирали пътя на Жътваря от вече далечната 1980 година досега. И така след дълга и продължителна работа лопатите удариха в бесилка - доставката в отвъдното става пълна и с екстри - освен ровене, Grave Digger предлагат вече и бесене. Новият диск "Balads of a Hangman" е много по-директен в сравнение с "Liberty or Death". А той дори не беше крачка назад, ами някъде в страни и в пъти по-слаб, но за сметка на това по-прогресив ориентиран. "Balads of a Hangman" потъва надълбоко без предварителни уговорки. Пръстта е мека и готова да поеме поредното тяло, доставено й от Косача. Усеща се и работата на втория китарист Thilo Hermann, който дойде, видя, записа, направи няколко концерта и потъна. Но с него новият диск на Grave Digger звучи по-плътно, с превъзходни китарни дуели между Thilo и Manni Schmidt. Двамата влизат в безкомпромисна битка, рисувайки сола и рифове с марка хеви метъл сцената от 80-те. Българската публика имаше шанса да ги види заедно при гостуването на групата у нас на 7 февруари. Десетина дни по-късно Thilo Hermann остана закопан в някоя канавка.
   Песните от "Balads of a Hangman" имат шанса да се запомнят за по-дълго, защото са по-добри и по-праволинейни. Албумът е едва 41 минути - но и това е достатъчно, за да проличи силата на Grave Digger. Стига да не беше недоразумението "Lonely The Innocent Dies", където гост-вокалистката Veronica Freeman от Benedictum, която май се слави само с гръдната си обиколка, вие като скопен чакал. И това в случай, че Chris Boltendahl се справя и сам много добре с баладите. Чуйте изстъпленията му в "Yesterday" ('84) или в "The Ballad of Mary (Queen of Scots)" ('96). С неговото продрано и едновременно дълбоко гърло бавните и нежни парчета звучат като милувка по бузата с циркуляр - нещо, от което никой не бяга, когато алтернативата е да бъде кастриран с тъпа ножица. Друга положителна страна на "Balads of a Hangman" е, че лопатите, т. е. парчетата, са по-директни и влизат по-дълбоко, защото дискът не е концептуален. В основната си част композициите са среднотемпови и дори радиофонични като "Pray". Ударите са вдъхновени от мексикански новели - забавни истории за злодейства, смърт, страх и любов. За 29 години Grave Digger се превърна в супергрупа. Музикантите са минали през почти всички известни германски банди като Holy Moses, Risk, Running Wild, Rage, X-Wild, преди да се спрат на гробището. А натрупаният опит закопават, изкопават, окопават, прекопават в създаването на класически албуми. Но дали Grave Digger са все пак уникални? Ами, могат да са уникални само заради Manni Schmidt, Jens Becker, Hans Peter ''H.P.'' Katzenburg и лудият барабанист Stefan Arnold. И ако това не е достатъчно, тук с тежката артилерия се включва Гърлото Chris Boltendahl - в коя друга хеви метъл банда вокалистът може с гласа си да ексхумира мумия лежала 3000 години под тонове камънак. Няма други, нали? Вярно е, че Chris вече не е толкова яростен, както в миналото. Няма я онази дълбока режеща бленда от старите записи. С всеки нов диск вокалите са все по улегнали и премерени, но в тях все още има достатъчно живот, за да изкара още една прехрана на белите червеи. С годините музиката стана по-мелодична, липсват необработените и груби китари. Сега стените на гробовете се изглаждат много внимателно с галопиращата ударна секция на откачения Stefan Arnold, пръстта е все по-подравнена. За да няма недоразумения. За 29 години Grave Digger успяха да се съхранят като хеви метъл влак, газещ прерията. И добре, че бандата спря да се прави на Bon Jovi и отново се хвана здраво за саповете, защото сега едва ли щяхме да чуем нещо като "Баладите на палача".