RED HOT CHILI PEPPERS - "I'm With You"

Преди около 20 години, когато Red Hot Chili Peppers се снимат във фотосесия голи - само по чорапи (но не и на краката), един журналист си задава навярно риторичния въпрос "дали тези момчета могат да бъдат нещо повече от socks on cocks ?" И наистина в началото на 90-те уникалната и самобитна смесица от хард рок, фънк, пънк и експерименти изстреля Red Hot в орбита заедно със скандалния им имидж на хора без граници и задръжки под безгрижните лъчи на лековата и забавляваща се Калифорния. Но оттогава изтече много, много време. Дори и онези, които не намираха нищо чудно и странно в това да се появяват напълно голи, да свирят в скафандри или с гигантски крушки на главите - дори и те порастват и остаряват. Днес Chad Smith признава, че са нова група. На въпрос за какво харчи най-много, Anthony Kiedis отговаря: "през 70-те - за скейтбордове, през 80-те - за наркотици, през 90-те - за произведения на изкуството, днес - за семейството ми". Даже и абсолютната фурия Flea, неудържим и див, е неузнаваем, седнал на студентската скамейка, за да учи теория на музиката в калифорнийски университет. Напускането на John Frusciante през 2006 г. и приемането на Josh Klinghoffer на негово място донася още една промяна за Red Hot Chili Peppers. Значително по-млад, работил с артисти като Gnarles Barkley и PJ Harvey, Klinghoffer обаче е стар познайник за Red Hot. Той е както близък приятел на Frusciante, така и напълно самостоятелен в стила си, носещ лъх и нотки на 80-арско експериментаторство. Сравняван от някои с The Edge (U2), с Johnny Marr от The Smiths или Andy Summers (The Police), всъщност Josh Klinghoffer е ... Josh Klinghoffer. И симбиозата между него и старите членове на Red Hot Chili Peppers доказва това в "I'm with You" (2011) - албум, за който бяха нужни пет години след предишния "Stadium Arcadium" (2006), албум на порасналите калифорнийски момчета с дъх на плаж и пясък от края на лятото, когато е време да се замислиш как времето е отлетяло, дали е било напразно или все пак може да оставиш нещо след себе си. След лятото, след живота. И ако "By the Way" (2002) показа узряването, съзряването у Red Hot, а "Stadium Arcadium" им даде пространство да опитат всичко, което им се е искало, то в "I'm with You" стръкчетата житейска мъдрост са израснали, вплели са се в 14-те песни и са изрисували едни различни Red Hot Chili Peppers, в една различна тоналност с особена палитра, където ярките и крещящи цветове са все по-малко, но същевременно платното не страда от това, а напротив - става все по-силно и завладяващо.

   Хората, израснали с "Blood Sugar Sex Magik" (1991), навярно ще почувстват "I'm with You" чужд, избледнял. Монотонен, скучен, досаден. Хипнотизиращата и взривоопасна комбинация от фънки ритъм на Flea, рапиращи, агрсивни, обсебени от хъс за живот вокали на Kiedis, китарни партии люшкащи се между Hendrix и Zappa - от хард рок рифове през фюжън до психеделия - това ще липсва на всички, които все повече усещат, че новите албуми на Red Hot не са "техните" Red Hot Chili Peppers, а курсът, започнал с "Californication" (1999), отвежда групата твърде далеч. "I'm with You" не предлага "Suck My Kiss", "Give it Away", "By the Way", "Dani California". Но предлага много други неща, които се разкриват със слушане на албума, а не само повърхностно очакване на бързо впечатляващи хитове. Предлага притихнали води, над които слънцето клони към заник, а бризът играе из постепенно опустяващите плажове на границата между август и септември. Предлага един нов и млад китарист - Klinghoffer. Той подчертано няма намерение да бъде копие на Frusciante и няма афинитет към заковаващи вниманието рифове, а е много по-ефирен, скрит, плетящ невидими паяжини от мелодика и внасящ експериментаторство, дори на места електронна атмосфера (Red Hot с бийтове и семпли? Е, вече и това го има). Но не оставайте с впечатление, че "I'm with You" носи минорно настроение. Точно обратното. Албумът е пулсиращо, живо, танцуващо сърце без излишни изблици на енергия или агресия (явно останали за дискографията от миналото на групата). Kiedis вече почти не рапира, акробатиките на Flea са сведени до минимум, дори при положение, че безплътното присъствие на Klinghoffer му е оставило водеща роля. Отявлената ориентация на "I'm with You" към ритъма може да се улови навсякъде, добър пример е пилотният сингъл "The Adventures of Rain Dance Maggie". Без да изглежда като експеримент, албумът има точно по експериментаторски разнолика, нетрадиционна тъкан - откриващата "Monarchy of Roses" носи нов, стремителен дискотечен бас, "Factory of Faith" пък семплиране. Не липсват песни, напомнящи за корените на групата ("Look Around", "Goodbye Hooray"), но дори и те са пропити с мелодика и ритмичност, с прегърнала живота танцувалност, която е изключително силна в изпълнената с латино отсенки и изплуващ тромпет "Did I Let You Know". Пианото на Flea (!!!) в "Happiness Loves Company" и "Even You, Brutus" придава лек и весел привкус, но истинската дълбочина е в песните носещи равносметка и мисъл. С полуакустичен дух, пропити с мъдра зрялост без менторство - завладяващи и проникващи в душата неусетно с мелодичното и емоционалното в себе си, това са "Brendan's Death Song" и "Police Station". Те може и да нямат грабващи фрази, но имат грабващо настроение и чувство, притеглят слушателя към себе си и искат да бъдат чути отново и отново.

   Финалната "Dance, Dance, Dance" вика на дансинга, но не само. Тя приканва и към онова, което стои зад самата концепция на албума - както признава Kiedis, идеята за живота и смъртта. "I'm with You" е албумът, в който няма песен за Калифорния или Лос Анджелис, няма намеци за секс, за наркотици. Нищо такова. Колкото и мелодичен, лек и приятен за слушане да е, "I'm with You" не е лековат. Напротив. С тази музика може да танцуваш, да се забавляваш, да мечтаеш, но притихналите й вълни носят една по-значима мисъл, едно послание обвито в живия ритъм на баса и пианото, във филигранната, почти скрита китарна работа. Албумът казва: Memento mori. Знай, че край има, че краят винаги идва и когато дойде този неизбежен ден, щом се обърнеш назад, трябва да видиш, че си е струвало, че е имало смисъл, че си имал значение, че след теб остава, че не си пропилял безследно онова, което е трябвало да задържиш. И за да не си самотен, Red Hot Chili Peppers са с теб.